Разкажете накратко за себе си.
Казвам се Невена Неделчева. Родена съм в гр. Шумен на 2 май 1976г. Възпитаничка съм на СОУ „Христо Ботев“ гр. Попово и особено много се гордея с това. През 1994 г. завърших паралелката с насоченост биология и химия и после продължих образованието си в МУ Варна. През 1999 г. придобих образователно-квалификационна степен магистър на специалността Здравен мениджмънт – избор, който обедини в едно аспекти от леко разнопосочните ми интереси. По-късно не съвсем лесни решения ме отведоха далеч от дома и в продължение на близо 14 години живях в Италия със съпруга си. Там се родиха и двете ни дъщери.
Ценното в разнообразните по рода си трудови дейности, които в много случаи съпътстват живота на емигранта, беше възможността да се потопя в културата и нравите на едно чуждо общество и така да го опозная. Изненадващо в сърцето ми се отвори толкова място, че да обикна и онази съвсем чужда земя и хората, които я населяват, с добродетелите и с всичките им странности. Влюбих се в още един език и му отдадох години на упорит труд, докато не започнах да го усещам като свой. Така, дори и след като се завърнах в България, продължих мисловно да живея едновременно в две държави.
Каква е вашата личната формула за успеха?
Усмихвам се виновно, защото аз така и не успях да я открия, въпреки че с математиката се справях добре J Това се случи, предполагам защото не търсих в правилните учебници. Когато обаче взех през годините да се ровя из житейските свитъци, там открих хора, които умеят да правят съвсем обикновени наглед неща с неизчерпаем ентусиазъм и той е толкова завладяващ, че успява за кратко време да завихри мощна вълна от въодушевление у другия човек. Ентусиазмът притежава своеобразен род заразоспособност, както и висока вирулентност. Всеки „новозаразен“ неволно контаминира равнината, към която сам принадлежи и където вълната непременно ще намери още възприемчиви точки. А духовният свят на една личност е пресечна точка на безброй още равнини, съставени от безкрайно множество от точки – други, възприемчиви на добрата зараза, духовни светове. Тогава ентусиазмът се разпространява във всички посоки и измерения. Резултатът е един повече сладък и по-малко претенциозен, по-малко уморен и съвсем не отегчен свят. Току-що ви представих моята „аксиома на контагиозния ентусиазъм“, която много обичам, защото знам, че и аз съм една от онези малки възприемчиви точки и искрено се надявам понякога да бъда „ентусиазморазпространител“. (Преди преподавателите по БЕЛ да подчертаят в червено несъществуващата дума, бързам да кажа, че възнамерявам да положа усилия, за да се превърне тя в активно действащо новословие).
Разкажете за кариерата си. Какви цели и стремежи имате?
Аз не мога да Ви се похваля с блестящо професионално развитие или особени успехи, но с радост мога от опит да кажа, че удовлетворението може да има причудливи проявления.
Животът ми предостави възможност да срещна хора, с които работих и които оставиха ценен отпечатък в съзнанието ми. И тук ми се струва най-доброто място да спомена с дълбоко уважение и с много тъга един от тези ценни хора – и той възпитаник на СОУ „Христо Ботев“ – д-р Пламен Петров, с когото споделяхме трудностите от първите стъпки в реформата на здравеопазването при съвместната ни работа в новосформираното Амбулаторно поликлинично здравно заведение в Попово. За гражданите на нашия град името на този лекар се свързва с човечност, с професионализъм и с голямото му сърце, но за мен той е още човекът, който пръв повярва в мен и с доверието, което ми оказа в работата, въпреки цялата ми неопитност, ме накара да повярвам, че с всичко съм способна да се справя. С това усещане продължавам и днес да приемам всяко ново предизвикателство.
По-късно работата ми с две организации с нестопанска цел в Италия беше за мен извор на голямо удовлетворение. В едната от тях – Chorus Inside International бях заета с преводаческа дейност в прекрасни фестивали на хоровото певческо изкуство и на църковното пеене. В другата – Associazione Vezz Club – сдружение със сфера на дейност Култура, изкуство и образование, бях член и участник в разнообразните инициативи, провеждани на територията на регион Абруцо. Тази ми дейност ме подтикна да възродя любимото си занимание – изобразителното изкуство, което бях пренебрегнала за известно време. Дори събрах смелост да направя самостоятелна изложба, която, освен че беше настанена в средновековната кула на Рипа Театина – една от двете оцелели до днес кули на крепостната стена, която някога е ограждала античното селище, но и регистрира неочакван успех с голяма посещаемост.
Но вие не мислете, че вдъхновението ми е било подхранвано само от благотворния климат в страната на изкуствата. Завръщането ми в България също произведе един симпатичен резултат – отпечатването на сборник с мои разкази, озаглавен „Цветовете на малките вселени“. Йоанна Ангелова, която е съпругата на моя брат, приятелка и ценен съветник, украси този сборник с възхитителните си римувани интерпретации и така се оформи малкото бижу, заради което, признавам си, се чувствам горда. Сега е в ход вторият етап на нашия съвместен литературен експеримент, но този път редът ще е обърнат: стиховете са онези, които се раждат първи. Понеже Йош пише така – успявайки да разрови надълбоко в душата, стиховете ѝ са толкова вдъхновяващи за мен. Фантазията ми не успява да си намери място и резултатът от немирното ѝ упорство е нов разказ, но този път роден от стих.
За завършек ми се иска да обобщя всичко в едно – ако се съглася да определя себе си като успял човек, то ще е само защото имам в живота си чудесното си семейство и всички онези странни и обикновено необикновени хора и техните истории, благодарение на които съставям моята колекция от аксиоми в геометрията на човешките отношения, което прави от мен един щастлив и удовлетворен човек.
Разкажете забавна случка от ученическите си години.
Минаха 29 години, откакто съучениците ми и аз се сбогувахме с любимото училище. Въпреки времето, което обичайно има избелващ ефект върху спомените ми, тези от класната стая наподобяват многоцветни гирлянди. Може би цветовете на училищните спомени са толкова ярки, защото ние ги подлагаме на редовно освежаване. Като че ли така и не се разделихме напълно след онзи 24 май на 1994-та. Сформираме си срещи, дори не периодично, а при всеки удобен случай, на малки или по-големи групи, а и понякога само двама по двама, защото е трудно да бъдем всички заедно. Знаете – извън тези срещи ни се налага да сме възрастни и отговорни хора с много ангажименти, а те рядко ни позволяват да правим каквото ни харесва. Но докато сме заедно, се превръщаме в младежи, и тогава ни се струва, че никога нищо не се е променяло. Така си припомняме през смях лудориите, които остават за нас смешни и забавни, въпреки че многократно са били преразказвани.
Само едно от забавните неща например беше закодираният език, който ние с приятелката ми Оля си бяхме съставили сами и на който пишехме бележчици, които си разменяхме в час, когато не можехме да се сдържим да не си кажем нещо, а приказките в час бяха високорискова дейност. Кодът, който използвахме, защитаваше свръхсекретната ни информация, която си разменяхме, в случай че попаднеше в ръцете на учителя. Уверявам ви обаче, че това средство за комуникация не се използваше за подсказвания.
Разкажете дали и как училището ви помогна (или някой конкретен учител) да се реализирате.
Мисля че няма такъв сред нас, който да не е бил благотворно повлиян от личността на някой от своите учители. Затова и съм убедена, че професията на учителя е тази, която гради здравите основи в едно трезво гражданско общество.
В градежа на моята скромна личност взеха важно участие двете ми класни ръководителки – г-жа Румяна Трифонова и г-жа Емилия Тинева. Изказвам им признателност за нравствената стойност, която добавиха към чистия професионализъм, с който работиха с нас години наред. Благодаря за силно заразния им ентусиазъм, който прихванах от тях и който ми помогна да открия мощта и красотата на думите на родния и на чуждия език. Пъстроцветната г-жа Марияна Иванова ме зарази с ентусиазма на приложните изкуства. Признателна съм на всеки един от прекрасните учители, които работиха с нас. На три други изключителни преподавателки отправям благодарност, която трябва да се издигне много високо, за да ги достигне в светлината – на г-жа Йорданка Максимова, на г-жа Снежанка Ганева и на г-жа Марина Димитрова – директор на училището през годината на моето завършване.
Кой беше любимият ви предмет в училище? Защо?
Кой знае как и защо през тези безценни 11 години на обучение, аз така и не си избрах любим предмет. Обичам да рисувам и изкуствата ме вълнуват и въодушевяват. Обичам литературата. Чета с удоволствие и обичам да пиша. Винаги съм намирала за интригуващи тайните на клетката и на живия организъм. Затова ме привличаха биологията и химията. Но и логиката в математиката ме впечатляваше. Историята беше вълнуващ предмет, но и географията ме караше да мечтая. Нямах еднакво голям успех към всички предмети, разбира се, и признавам, че не съм била еднакво усърдна във всеки, но интересът ми все още е жив и всеки ден продължавам да научавам по нещо.
Как бихте направили реклама на ПГ „Христо Ботев“?
Иска ми се да притежавах таланта да правя добра реклама. Щях да се възползвам и за себе си J. Мисля обаче, че идеята за тази рубрика е страхотно попадение. А аз с удоволствие бих се включила в художественото оформление на ефектен рекламен панел.
Благодаря за вниманието, което ми оказахте. Бъдете здрави, мечтайте и се възхищавайте на малките чудеса около вас! Бъдете щастливи ентусиазоразпространители!
Браво Неви !