Меню Затваряне

Широко отворена врата към света и хората

Представяме ви наградената авторска разработка на Мария Росенова от 12а клас, представена на XVI-та Национална ученическа философска конференция „Човек. Свят.“ Пред клуб „Журналист“ Мария сподели: „Благодаря на г-жа Стефка Александрова, че откри пред мен още по-широко вратата към света и хората! Училището ни прие плахи и объркани, но ще ни изпрати успели и мотивирани! Благодарим Ви за усилията!“

„Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо…“
  Петя Дубарова

ВОЙНАТА НА РАЗУМА И ЧУВСТВАТА

Странни създания са хората. Откакто свят светува, мъдреци и философи са се опитватвали да достигнат до дълбините на човешката душа, за да открият коя е същността на най-прекрасното усещане – усещането, определящо възприятието за живот, определящо преценката за света, и най-вече определящо самия живот. „Щастие“, казали те! Но толкова много дефиниции съществуват за него, колкото и опити са направени да се открие то…Странни създания са хората, защото в опитите си да намерят обяснение за щастието, малцина от тях прозряват, че желанието за живот е най-красивият повод да бъдем щастливи.

В дълбините на света съществува едно малко скътано градче, за което надали някой е чувал. А историята, която крие, е още по-вълшебна и красива и от самия град. Жителите на това градче са Любов, Щастие, Успех, Вяра, Надежда, Съмнение, Тъга, Ревност, Страдание, Страх. Градът бил ръководен от Живот и Могъщество. Те живеели задружно и щастливо, но един ден Живот и Могъщество се сблъскали в спор, който им помогнал да осъзнаят истината за себе си. Разразила се война. Тя била магична, доколкото една война може да бъде наречена така. А какво всъщност се случило…и как се стигнало дотам?

Могъщество и Живот живеели в едно красиво и величествено дърво, устремено високо към небето. Живот бил изтъкан от чувства, винаги имал свободата да направи своя разумен избор и бил готов да даде на всекиго нужното, да предостави възможности, да роди мечти. Той никога не делял разума и чувствата. Клоните той не подчинявал на своите възприятия, оставял ги свободно да избират накъде да тръгнат. Всяко клонче гледало щастливо към слънцето, всяко листенце, обагрено в свои си цветове, трептяло по своему от полъха на вятъра. В бурите обаче те били едно цяло – клоните здраво се захващали един в друг, за да могат да оцелеят. Колко щастливо живеели.

Могъщество бил властен, разчитал винаги на своя хладен разум. Бил известен и със своето властолюбие и егоизъм. Подчинявал се на строгата си логика и винаги пресмятал ползите и вредите във всяко нещо. Дори в поникването на ново цветенце виждал заплаха, която можела да задуши стремежите му. Клоните му не били научени на отзивчивост, всеки съществувал сам за себе си и се стремял винаги да е над другия. Те гонели светлината, но не виждали слънцето, защото Могъщество учел слабите клони да живеят в сянката на силните. Какъв тъжен живот. Могъщество не познавал чувствата, не искал и да ги опознае.

Живот знаел, че понякога чувствата са по-силни от разума. Не винял художниците, които поглеждали слънцето, усмихвали му се, и след миг с лъчите сътворявали най-красивата картина. Не винял поетите, които живеели в къщи от спомени или в кули от мечти, но с пролетите сълзи, болезнени или щастливи, записвали най-съкровеното в стихове. Не винял и музикантите, които се заслушвали в песента на птиците, за да открият съзвучието със своята душа. Живот знаел, че понякога пък разумът е по-силен от чувствата. Не винял тези, които се отказват от една мечта, следвайки друга, защото са изгубили вдъхновението си. Не винял и тези, които със съмнения живеели, защото знаел, че и съмнението понякога води до истината. Не винял и онези, които дори за миг не си почивали и живеели в графици, защото знаел, че това, което за един е мечта, за друг пък е цел. Той не искал да кара хората да се променят, не искал да определя кой ще повярва повече на чувствата, и кой на разума, защото те заедно осмислят живота и по различен начин ощастливяват или мотивират деня му.

Могъщество обаче искал да побеждава, да владее и разделя. Той не се примирявал със способността на всеки да има свой поглед към света, смятал, че неговият собствен поглед е съвършен. Всеки път давал власт на разума да се бори с  чувствата, и те водели война, която, може би не е изненада и за вас, по-често печелел разумът.  

Минавали дните, разумът вземал решенията, а чувствата приемали, но не се примирявали. Живот не разбирал това, той бил свикнал разумът да води чувствата, а те пък да го карат да не се отказва. Но те започнали да объркват своята посока, отчайвали се, че не са достатъчно полезни. Чувствата вече не издържали, търсели причината, а разумът не можел да си обясни ситуацията, и той търсел причината.

Започнала война – жестока и унищожителна, война между Могъщество и Живот. Разум и Чувства били техните войни. Те влезли в битка, а оръжия им били думите. Любов казала, че това е, защото те не се обичат истински. Тъга казала, че Живот и Могъщество просто искат да накажат всички. Съмнение пък казало, че това е, защото нещо не е както трябва. Вяра настоявала да се вглеждат в душите си, а Надежда подкрепяла техния устрем. Успех заел страната на Вяра и Надежда. Ревност харесвала Любов и я подкрепила. Страдание се опитвало да обясни на Разум, че войната с Чувства е немислима, че тя го наранява. Любов изгубила своята сила, Съмнение се разярило и започнало да подлъгва всички, Злоба и Ревност повярвали в себе си, Увереност обявила неутралитет. Надежда и Вяра притихнали…каква тъжна картина…Нима Могъщество е победил? Хаос е надделял над Съвършенство? А Живот нима е загубил битката?

Всички спорели помежду си и се обвинявали взаимно. Само Щастие не се намесило във войната. То стояло свито в хралупата и чакало отново да види слънцето. Може би Щастие първо достигнало до житейската истина – взаимността между разума и чувствата е неговата здрава основа. Събрало всички и им казало: „Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо!“ Това е, което Живот ни е отредил, а Могъщество се опитва да ни отнеме – правото да разберем, че причината да сме щастливи е в нас, причината сме самите ние. Ако сме заедно – ние я създаваме, но ако сме вечно в борба за надмощие – сетивата ни губят силата да я разпознават. Замислете се – без съмнението я няма и истината, без любовта ме няма мен, без вярата и надеждата го няма успеха, без тъгата я няма силата…ние не можем един без друг. Защо толкова дълго бяхме разделени и не намирахме себе си?! Защото това е по-лесният път за Могъщество, защото той иска да бъде над всички и всичко, а този, който стои толкова нависоко, остава сам. Нека да погледнем заедно към слънцето, за да отразим светлината – това е достатъчно, за да съществувам, а съществувам ли аз – Живот побеждава.“

Живот доволно наблюдавал. Е, научил бе клоните – слабите и силните – да се преплитат и да се уповават едни на други. А Могъщество какво постигна? Осъзна ли, че слънцето е за всички? Че да бъдем смели и да отстояваме себе си не значи да потъпкваме, а да съзидаваме. Не значи да се осланяме на слабостите на другите, а да откриваме нашите силни страни. Така желанието ни за живот е най-красивият повод да бъдем щастливи.

В моя приказен град Разум и Чувства не водят война. Топъл вятър разрошва мечтите ми, парещи лъчи галят света ми, а аз шепна на щастието, че животът ми пълен е с него…струва си човек да живее!

Мария Росенова Ангелова, 12А клас
Профилирана гимназия
„Христо Ботев“ гр.Попово

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.