Живеем в земята на Ботев

Сирени. Две минути тишина. Застиваме в мълчание.

В съзнанието ми нахлуват образи, картини, история… В съзнанието си рисувам сцени – с тъмни цветове, мъгливи, но и много ясни. Страховити, но толкова величествени. Време, в което не вдигаме гордо глави заради  славната история, а ги прекланяме в памет на тези, които я създадоха. Като че ли времето спира, само паметта препуска през годините.

Години назад, назад… 1848.

В Калофер, в семейството на даскал Ботьо Петков, се родил първороден син. По Коледа било, кръстили го Христо. Закърмен бил с български песни, израснал с възрожденски дух.

Баща му желаел  да го изучи, да го подготви за просветно дело. Изпратил го да учи в Одеса. Там свободолюбивият младеж се докоснал до нови, революционни идеи. Но трябвало да се завърне в България. Повикали го, за да замести баща си в училището в Калофер. Ботев много четял, проповядвал революционни идеи, в пламенни речи призовавал към борба. И буйното „сърце юнашко“ не изтраяло дълго. На празника на славянските първоучители Кирил и Методий младият учител произнесъл пламенна реч и завършил с призив за бунт срещу турската тирания.

… И пак поел на път неспокойният дух. Избрал съдбата на румънски емигрант. Във Влашко попаднал сред други прокудени български синове – хъшовете. Животът му никак не бил лек – българските емигранти и хъшове във Влашко живеели в безпаричие и несгоди. Но там Ботев се срещнал и сближил с българските революционери. Срещнал Стефан Караджа и Хаджи Димитър, срещнал Каравелов, последвал  Жельо Войвода, в тежки дни делил стая и залък с Васил Левски, хайдушки животсподелял с Панайот Хитов и Филип Тотю.

Така се родил страстния борец и революционер Ботев. Изцяло посветил себе си на велики идеи – за всеобща революция, за осовобождение от чуждо иго и за справедливост и равенство между хората. Използвал силата на словото си в пламенни стихове и в изобличителни статии срещу турското правителство. Страстно и категорично заявявал революционните идеи във вестниците на българските емигранти, сам издавал вестници и пробуждал духа български. Не го спрели гонения и затвори. Бурен и динамичен живот, изпълнен с бунтовна страст, с дела, посветени на най – висшата идея – идеята за свобода.

„ Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата. „ –  пламенно заявил във вестник „ Знаме“, 1875.

Години, години…

Дошла тежката 1873. Гибелта на Левски. Но когато един падне в борбата, друг трябва да продължи святото дело. Ботев поел устрема на Апостола.

„ сърце юнашко не трае…“

И дошла новината за кървавото потушаване на Априлското въстание. Кипнал буйният дух на бореца. 200 юнаци повел воеводата Ботев – повел ги към заветната цел, към Родината, повел ги по пътя на борбата, по пътя на безсмъртието.

Брегът при Козлодуй запазил спомена за най – сладката целувка  – мечтана и предсмъртна, целувката на родната земя.

Балканът видял най – силната любов – как родолюбец брани „ бащино си огнище “, как един герой умира „ за правда и за свобода “.

Години, години…

Днес на връх Околчица се издига паметник – за да разказва, за да напомня, за да бъде… А на лобното място, там, дето куршумът срещнал живота, там, дето кръвта юнашка е напоила земята българска, там признателните потомци са написали на камък – за да е вечно:

„ На великия Ботев !
Изпълни се пророчеството твое –
жив си ти.“ 20 май 1876

Сирени. Две минути тишина.

Животът на един човек. Кратък, но изпълнен със светлина – ярка, пътеводна. Оставил не просто следа, а траен отпечатък. И не само в историята, а в паметта на цял един народ.

Две минути, които учат как да обичаме България. Учат да сме горди, че сме деца на тази земя. Земя, пропита с любов, кръв и сълзи. Земя, чула викове, плач и молитви. В тази земя ние, потомците на Ботев, градим настоящето, но пазим заветите, за да имаме бъдеще.

Мария Ангелова
10А клас